Местоположение и географска характеристика:
Костандово е град в Южна България и се намира на територията на Община Ракитово, Област Пазарджик. Отстои на 128 м югоизточно от столицата София, на 42 км югозападно от гр. Пазарджик и на 10 км източно от Велинград. Заедно с гр. Ракитово и с. Дорково, Костандово е едно от трите селища на общината. Градчето е отдалечено на равно разстояние (на 3 км) от другите две общински селища и лежи в средата на поле, поради което в миналото е било наричано Орта кьой (от тур. Средно село).
Град Костандово е разположен в Западните Родопи, в източната част на Чепинската котловина, на 900 м надм. вис. През него тече р. Мътница, която е десен приток на Чепинска река. Землището на града се простира върху земи с разнообразен релеф – равнинен и планински. Околните хълмове са покрити с борови гори и пасища. Тези особености придават на местната природа очарование, усещащо се особено през летните горещини. В Костандово има три минерални извора и басейн. Водата е с лечебни свойства - влияе благоприятно за хидратацията на кожата и спомага за лечението на много вътрешни и бъбречни болести.
Населението на градчето към 2014 г. наброява около 4 200 жители.

История:
Из целия район на Чепинското корито се намират следи от най-древни поселища и тъй като Костандово принадлежи на тази област, то не прави изключение.
В района на днешния град е съществувало селище още в тракийско време. Вероятно с последното са били свързани тракийските крепости „Алков камък“ и „Калето“, чиито останки се намират северозападно от Костандово.
Най-съществени са останките от ранновизантийската епоха (IV-VI в.), когато,  изглежда, тук е съществувал административен и духовен център. За това свидетелства наличието на три раннохристиянски църкви - в местностите „Барата“, „Беглика“ и „Рангела“. Такава концентрация на християнски храмове, като се прибавят и тези в околните селища (гр. Ракитово, с. Дорково, гр. Велинград), говори за значимостта на района като религиозно и духовно средище през късната античност. Цялата тази култура прекъсва съществуването си след варварските нашествия в края на VI в., когато тукашните селища и прилежащите им храмове били разрушени.
През средновековието повечето от раннохристиянските базилики са били надграждани и местата им са използвани за некрополи, което подсказва за съществуване на селище/а от този период. Според намерените археологически находки, то е датирано към XII-XIV в. В началото на XIII в. тукашното селище е влизало във феодалното владение (княжество) на деспот Алексий Слав (племенник на българските царе Асен, Петър и Калоян), чието седалище се е намирало в близката крепост „Цепина“ (над с. Дорково).
Може да се приеме, че като наследник на споменатото средновековно селище, Костандово е едно от най-старите селища в Чепинската котловина. Сведения за неговия късносредновековен – османски период (XV-XVII в.) черпим от османските данъчни документи. Най-ранното му споменаване се среща в данъчен регистър от 1516 г., според който селото има 87 християнски семейства и само едно мюсюлманско. Статистиката от следващите векове разкрива коренна промяна в съотношението мюсюлмани/християни: през 1597 г. - 49/47, 1712 г. – 190/2, 1842 г. - 210/0. В период от около 200 години Костандово се превръща в напълно помашко селище. Голяма част от местните българи са сменили доброволно вярата си поради икономически причини – като мюсюлмани са плащали по-малки данъци.  Но и не малко са били насилствено помохамеданчени, особено през кървавия XVII в., когато според историческите извори в Чепинското корито е извършено масово „потурчване“ (1666 г.). Сведения за тези събития са открити в една летописна приписка в требник, написана от поп Методий Драгинов от с. Корова (дн. Драгиново) в края на XVII в. Текстът на поп Методий е публикуван за първи път в книгата на възрожденеца Стефан Захариев "Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза". Последната е опечатена във Виена през 1870 г. Във възпроизведен вид, част от летописа, гласи така: „И Мехамет пашя са много йеничар доде ва Цепина на Костантово и сабра вси попове и кметове, та ги тури на веруги и каза: "Брех хаинлар, вас Али Осман патишя милува, та не давате царйево; само кога трйеба, помагате на нашата воскя. И ние ви милуваме като нашите йеничаре, а вие сти искали да дигате глава на вашя цар".
Тогис бан Велю и протопоп Костантин отговориха: "Честити везиро, нашите момчета доскоро са били са царските войски по Тунос, по Траболус и Мисир. Че що видяхте грозно от нас?" И пашата каза: "Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе /Плодински митрополит проклет Гаврил/." И тье казаха: "Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети." И пашата отговори: "Ели сте и вие кауре, оти да не давате? Ето че сте асии." И повеле на йеничерете да ги изколят сите. Тогис некои Кара имам Хасан оджя умоли пашата да ги прости, ако се потурчат.
И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье. И он отиде прьез Разлога ва Солун. Нашите се турчиха до Богородица /августа/. Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите.
Асан оджя пусна много конье ва градот, та докараха жито от Беглик хан и стовари го ва църквите "Светаа Петка" и "Светии апостол Андрея" ва Костантово, и раздаде на потурчените кащи по две мьери просо. Та че на Петковден доде ферман от царот да се саберат блъгарете, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария, и само турцето да отиват на воискя. И събраха се бежанците, та сагрядиха кащи ва Камънец и Ракитово.“
В текста прави впечатление споменаването на „църквите "Светаа Петка" и "Светии апостол Андрея"“ , което подсказва, че по това време (около 1666 г.) в селото все още е имало значително християнско население, както и църкви, някои от които изградени над споменатите горе раннохристиянски храмове. При направено през 60-те години на XX в. археологическо проучване е установено, че освен около старите църквища, некрополи е имало в сверозападния край на Костандово (на изток от някогашната асфалтна база), както и в североизточния край (до шосето за Дорково). Според сведения на селяни, гробове с много накити е имало в т. нар. "Услева махала", около чешмата. Там е имало и църква, която при помохамеданчаването е била превърната в джамия, а през 1913 г. отново е станала църква, но след това е разрушена. По разкази на стари хора, църква е имало и в м. "Гърба", в близост до шосето Костандово - Ракитово, където са открити следи от антично селище.
Според Стефан Захариев към средата на XIX в. (около 1865 г.) в Костандово има 80 българо-мохамедански къщи и 270 жители – българо-мохамедани (помаци).
Освобождението (1878 г.) заварва Костандово като напълно помашко селище. Впоследствие, в селото постепенно започват да се заселват българи – християни, повечето бежанци от останалите под чужда власт български земи.
От 1878 г. до 1885 г. (Съединението на България)) село Костандово е в границите на автономната провинция на Османската империя Източна Румелия.
През 1912 г., разрасналата се вече християнска общност си построява нов православен храм – църквата „Св. Св. Константин и Елена“.
Основното училище - „Неофит Рилски“ е основано през 1906 г., а по-късно в  Костандово е открито и читалище „Просвета“.
На 5 септември 2003 г., с решение № 615 на МС, село Костандово е обявено за град.
Днес град Костандово има облика на едно приветливо и добре поддържано градче. Поминъкът на местното население е свързан основно с обработката на хмел и дървесина. Тук се намира единствената на Балканите фабрика за хмелов гранулат. Намиращите се в района производствени фирми осигуряват добра заетост на населението. Само в Костандово има 23 дърводелски фирми, както и  парфюмериен, килимарски, шивашки, бояджийски и тухларски цехове.
Комбинацията от природни дадености и културно-исторически паметници, близостта до Велинград  и общинския център Ракитово, правят градчето привлекателно място за посещение. Всичко това чертае добри перспективи за развитие на туризма.



Източници:
1. Захариев, Стефан. "Географико-историко-статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза", Виена, 1870 г.
2. Чангова, Й. и Шопова, Ан. - Археологически проучвания във Велинградски район, Родопски сборник, т. 2, 1969 г.
3. Михаил Кил - Таблица за населението по домакинства на селата от Чепинското корито, 1998 г., с.106.
4. Официален сайт на Община Ракитово - www.rakitovo.net